С право можем да се запитаме за какво Средновековие се мисли, когато се говори за ново Средновековие, за връщане към Средновековието и за средновековна мода. Защото е ясно, че всеки път става дума за нещо различно. И трябва да бъдем пределно ясни и да казваме съвсем точно какво имаме предвид, когато говорим за завръщане към Средновековието. Защото Средновековието е или историческа епоха, която завършва през 1492, или история на непрекъснатите кърпежи, извършвани от нашата цивилизация върху това, което се е случило между падането на Римската империя и откриването на Америка.
Добре дошли в Средновековието! Всъщност бедното Средновековие не е на особена почит. „Да не сме в Средновековието“, повтарят хората със задоволство. Да кажеш, че един политически режим или някоя съдебна система са средновековни, рядко е комплимент. Но погледнем ли на Средновековието с очите на поезията, нещата се променят. Средновековието, в което ви приемам с добре дошли, е епоха на поеми, романи, песни, легенди, епоха, в която още живеем, без да я познаваме добре.
Представеното в настоящия труд Средновековие е по-умерено. Естествено, нямам намерение да се връщам към представата за едно мрачно и мракобесническо Средновековие от времето на класицизма. Благодарение на труда на историци, архивисти, археолози и филолози през изтеклия век и половина пред нас се очертава едно будещо възторг Средновековие.
Понятието „Средновековие“ е удобно и прието от всички за означаване на периода, разделящ Античността от Модерните времена, но то е уместно само за характеризиране на историята на Западна Европа. Напълно неприемливо е да се описват съседните цивилизации, с които развиващата се Европа се оказва в контакт: исляма, но и византийската Източна Европа, където е продължена Римската империя, превърнала се вече в гръцка, а още по-малко източните или африканските общества, завързали късни спорадични отношения с нея.
Ако темата за мъртвешкия танц е имала такъв успех в края на Средновековието, то е, защото смъртта на индивида не слага край на живота му. Според Църквата тя дори е началото на истинския живот – живота на душата, освободена от тялото...
Разликата между движението и жеста е, че движението се отнася до цялото тяло, докато жестът се отнася най-вече до ръцете и другите крайници. Това определение на gestus е първото в цялата западна традиция. Контекстът е този на реториката, откъдето и наблягането върху жестовете на ръцете, ръцете на оратора и тяхното оценностяване в противопоставянето им срещу движенията на танца и жонгльорите, считани за презрени.
Ние съдим за великите цивилизации по паметниците, които ги символизират: Египетските пирамиди, Вавилонските зикурати, Партенона в Атина, Колизеума в Рим. Средните векове от своя страна ще бъдат представени от готическата катедрала – вероятно „Нотр Дам“ в Париж, френската „Шартр“ или английската „Солсбъри“.
Ако перифразираме Умберто Еко, различните начини, чрез които копнеем/сънуваме (dreaming) Средновековието, се дължат както на нашето разбиране за него, така и на нашият избор на Средновековие. Шестима автори предлагат своя гледна точка към Средновековието. В някои аспекти гледните точки се пресичат, в други се разминават осезателно. Бихме могли да типологизираме. При всички случаи, погледнато през техните възгледи, Средновековието изглежда различно, а мечтите и сънищата са във всички посоки.
Дай ми, Господи, да узная и да разбера дали първо трябва да Те призовавам, или първо трябва да Те прославям — и дали трябва първом да Те познавам, или трябва първом да Те призовавам. Но нима някой Те призовава, незнаейки за Теб? Та нали в незнанието си може да призове едно вместо друго? Или може би Те призовават, за да Те познаят? Има ли, Господи, душа тъй велика, свързана с Тебе с любов преголяма, има ли, питам, такава душа?
Внимателно слушах беседите на Амброзий сред народа, но не с дължимото настроение, а по-скоро за да наблюдавам дали неговото красноречие отговаря на известността му; и с напрежение следях думите му, а на съдържанието не обръщах внимание, стоях е нехаех за него, а се наслаждавах на сладостта на речта му. Стремях се да слушам как говори. Но неусетно заедно с думите, които харесвах, навлизаше в душата ми и съдържанието, за което нехаех. И аз не можех да ги разделя. И докато откривах сърцето си, за да приема умело изречените думи, заедно с тях, вярно, че стъпка по стъпка, навлизаше и изречената истина.
Честта, въздавана на образа, преминава върху първообраза. Извън всяко съмнение, дори в момента да не мислим за страданията на Господа, щом видим изображението на Христовото разпятие, ще си спомним за спасителното страдание, и като коленичим, се покланяме не на материала, а на Изобразения, както се покланяме не на материала, от който е изработено Евангелието, и не материала, от който е изработен кръстът, а на това, което е изобразено чрез тях.
Вярваме в единия Бог, Отец, Вседържител, Творец на всичко видимо и невидимо. И в единия Господ Иисус Христос, Божия Син, Единородния, роден от Отца, т.е. от същността на Отца, Бог от Бога, Светлина от Светлина, Бог истински от Бога истински, роден, не сътворен, единосъщен на Отца, чрез Когото всичко е произлязло – това, що е на небето, и това, що е на земята...
В Александрийската школа били четене лекции по математика, астрономия и медицина. Особена слава имала тя като център на медицинското образование. Атинската школа пък била прочута главно със своите преподаватели по реторика, граматика и философия. В Антиохия с най-голяма известност се ползвали лекциите по реторика, а висшата школа в Бейрут била всепризнат център на юридическите науки. Постепенно като най-важен център на висшето образование започнала да се издига школата в Цариград. Тази школа била изградена през IV век, но истинска организация получила по времето на Теодосий II чрез издаден за целта специален указ през 425 г.