Център за семиотични и културни изследвания

Алхимия на словото

Артюр Рембо (1870)

Аз измислих цвета на гласните. А – черно, Е – бяло, И – червено, О – синьо, Ю – зелено. Аз наредих формата и движението на всяка съгласна и чрез инстинктивен ритъм аз се ласкаех да изобретя поетично слово, възприемчиво днес или утре, за всеки смисъл. Аз запазих превода. Това беше преди всичко едно изучаване. Пишех мълчания, пишех нощи, отбелязвах неизразимото. Аз определях шемета.

Манифест на символизма

Жан Мореас (1886)

И в какво може да бъде упрекната, в какво упрекват новата школа? В премного стилово великолепие, в необичайни метафори, в нов речник, в който съзвучията се комбинират с цветовете и линиите – признаци, характерни за всяко възраждане. Ние вече предложихме името символизъм като единствено способно да обозначи актуалните тенденции на творческия дух в изкуството. Това име може да остане.

Маларме за поетическия език

Стефан Маларме (1886; 1981; 1894)

Казвам: цвете! и отвъд забравата, на която гласът ми обрича всеки контур, като нещо различно от познатата чашка, музикално се надига – усмихнатата или надменна представа – цветето, което не влиза в нито един букет. Да назовеш един предмет, значи да унищожиш трите четвърти от насладата на творбата, която идва с постепенното отгатване. Да го внушиш – ето мечтата. Съвършенното използване на това тайнство е именно символът: да извикаш малко или повече един предмет, за да покажеш едно душевно състояние или, обратно, да избереш един предмет и да откриеш в него душевно състояние чрез последователно дешифриране.

Магията на словото

Андрей Бели (1909)

Творческото слово е въплътено слово (слово-плът) и в този смисъл то е истинско; негов символ е живата човешка плът. Словото-термин е прекрасен, безжизнен кристал, резултат от завършилия процес на разлагането на живото слово. Живото слово (словото-плът) е цветущ организъм. Култът към словото активно влияе за създаването на ново творчество. Култът към словото е зарята на възраждането.

За съвременното състояние на руския символизъм

Александър Блок (1910)

Трябва да се родиш символист; оттук произтича цялото външно и вулгарно мракобесие, владеещо така наречените „реалисти“, които с всички сили се стараят да станат символисти. Тези старания са колкото разбираеми, толкова и жалки. Слънцето на наивния реализъм залезе; нищо не може да бъде осмислено извън символизма. Затова даже писатели с голям талант нищо не са в състояние да направят с изкуството, ако не са покръстени с „огъня и духа“ на символизма.

Заветите на символизма

Вячеслав Иванов (1910)

В новата поезия символизмът изглежда като първо и смътно възпоминание за свещения език на жреците и влъхвите, усвоили някога особеното, тайнственото значение на думите от всенародния език, достъпно само на тях по силата на някакви известни само на тях съответствия между света на съкровеното и границите на общодостъпния опит. Символизмът изглежда изпреварване на онази възможна като хипотеза, действително религиозна епоха на речта, когато тя ще обхване двата разделени езика: езика на емпиричните вещи и отношения и езика на предметите и отношенията от друго естество, откриващи се във вътрешния опит – йератическата реч на пророчеството.

Манифести на дадаизма

Дада искаше да разруши разумните хитрости на хората и да намери отново естествения и неразумен род. Дада искаше да замести липсата на логичен разум у днешните хора с нелогично безсмислие. Ето защо ние удряме с всички сили по големия дадаистки тъпан и тръбим хвалби на неразумността. Дада направи клизма на Милоската Венера и позволи на Лаокоон и синовете му да се успокоят след хилядолетната борба с Питона. Философиите имат за Дада по-малка стойност от някоя стра ненужна четка за зъби и той ги захвърля за сметка на големите световни водачи. Дада е за безсмислието, което не означава липса на разум. Дада е без разум, както природата. Дада е за природата и срещу изкуството.

Дадаизъм (първа част)

Райнхард Дол

В издадената от Ел Лисицки и Ханс Арп в 1925 година книга “Изкуствоизми, 1924-1914” дадаизмът е представен заедно с още петнадесет други “изми” и дефиниран от Арп: “Дадаизмът напада изящните изкуства. Той обяви изкуството за едно магическо изхождане, което направи клизма на Венера Милоска и даде възможност на “Лаокоон и синовете му” да се изпикаят след хилядогодишна борба със змията. Дадаизмът доведе до безсмислие утвърждаването и отричането. За да постигне безразличие, той беше разрушителен.”

Дадаизъм (втора част)

Райнхард Дол

След войната всеки от участниците взема своя маниер на дадаизъм и го оформи съответно даденостите, които намери: Хюлзенбек в Берлин главно политически, Цара в Париж главно като художествен вариант. След войната дадаизмът се разпадна в собствените си тенденции, които можеха да се налагат до тогава, докато сами го доведоха до абсурд, докато “политическите събития и разединението на участниците... съвсем естествено доведоха до разпадането на берлинското дада-движение”, докато бяха заменени от други тенденции...

Модернизмът и границите на езика

Мирослав Дачев

Както винаги в такива случаи, едно от първите неща, които човек изобретява, за да присвои, е идеята за граница: докъде, като звук и смисъл, се простира Езикът; доколко нещата (идеите) са изразими с него; какъв Език ни е необходим и как да го отграничим от останалите употреби. Във всички тези случаи Езикът е властов механизъм, затова точката на срещата не скрива нито радикализма на обсесията, нито напрежението между езиковата система и речевата употреба, между дискурсите на спокойното в мъдростта си Старо и винаги несъгласното Ново.

Символизъм/символисти: устреми към езика

Мирослав Дачев

Участниците в поетичния кръг на Маларме виждат в лицето на Гоген “своя” художник. Зигзагите на следата отвеждат и към групата “Наби”, чийто водещ теоретик живописецът Морис Дени по аналогия със съответствията на Бодлер ще изгради своята теория за еквивалентите, а Пол Серюзие в своята “Азбука на живописта”, търсейки по аналогия със символистичната поезия универсалния праезик на живописта, ще открие последния не само в музиката, но и в математиката. Следата отеква и в прочитите: творчеството на Пюви де Шаван се чете като живописен аналог на парнаската и символистична поетика; в живописта на Гюстав Моро, изпълнена с митологични образи, се чете митологичната референтност на поетичните символистични текстове.