Василия Стоилова

Думи за Василия 

ПО ПОВОД НА ВЪЗПОМЕНАТЕЛНАТА ИЗЛОЖБА ПРЕЗ 2012 Г.

 *

Толкова са истински очите им, греят, карат ни да запомним с умиление имената им. Ясмина и Ава, с усмивка произнасяме ние. И нещо ни тегли назад към картината. Думата за нещото е равновесие. Имаме нужда от него, защото преди това сме стояли пред четирите свята на „Анорексия” не само безмълвни, но и без усмивка. Балет и виолончело, обичани теми в изкуството на модерността, плашещи тук, изписали предела на автобиографичното. Всъщност не, пределът предстои, разпънат е между голото тяло с чаша в ръка и това с цигара и запалена свещ. Отказваме символиката на гълъба, не искаме и тази на смъртта в качулка. Не са за тук, казваме си, просто болезнена визия, временна, родена от епизодично надничащата болест, която авторът на „Импресия”, „Залез”, „Пустиня”, „Храмове в мъгла”  ще надмогне и победи за сетен път. И бързаме да разтворим спомена за болезнено видяното тяло на Василия в усмивката, в очите на Ясмина и Ава. Забравяме телата си, пише Василия в дневника си, остава само посоката, с която ще се слеем с вечността.

Не искаме да виждаме и помним тялото слабо, безжизнено, а душата – болезнено ранена; искаме да запомним духа – устремен нагоре, към светлината. Картините – живи, говорещи, изпълнени със знаци на драматична изживяност, настояват сякаш върху това. Ars longa, vita brevis – толкова силно тази формула наднича от света на Василия, сякаш мислена за самата нея. Дали прекрачвайки към необятното, не е вярвала, че Господ строи път под краката й? Всяка картина, всяко движение на ръката по платното – частица от този път...

Картините на Василия са различия. Тъй както бе животът й. Диалог и замлъкване, болка и усмивка. И Via Dolorosa, и пътят на зведната слава и суета са в тях. Животът е пъстър, казва Василия, в живота има неща, чието равновесие трябва да върнем, опитва се да извика тя, а ние чуваме свитото й в ъгъла тяло избирателно, частично, вярваме, че ще победи. И рядко се опитваме да погледнем надолу с нейните очи. Затова пък сега я търсим болезнено горе – там, където духът й, родово предопределен, от словото, образа, името, винаги е обитавал. Но сега не носи тегобата на тялото, свободен, той гледа по-силно от всякога. Затова и картините й, които винаги са излъчвали светлина, сега светят по-силно отвсякога. Светлина, преди давана назаем, а сега сякаш родена от самата Василия.

В писмо до внучката си Василия големият български художник Васил Стоилов пише: „В живота на всяко истинско човешко същество всичко е изкуство и извисяване...” Всяка изложба на Василия беше потвърждение, че тя вярва и следва тези думи. Последната, макар и лишена от някои прекрасни картини с религиозна символика, беше празник за сетивата. За незрящите липсваше само Василия, но всъщност тя беше там, извисена, без да можем да я докоснем и поздравим. Не очаквахме, че извисяването ще трябва да го мислим и толкова буквално, искахме то да е метафора – също като безтегловността на пеперудата. И тъй като сега ни остана само яркият прашец по крилата й – картини, спомени, думи – искаме повече отвсякога да го запазим. Искаме, когато докосваме света на Василия, в очите ни да няма сълзи, а да бъдат като очите на Ясмина и Ава: усмихнати, защото са докоснали светлина.

проф. Мирослав Дачев

април 2012