Светостта и съвременното общество

Светостта и съвременното общество

духовна беседа с йеромонах Висарион (Зографски) 

в СУ „Св. Климент Охридски”

 *

Как да бъде представен един монах от Зографското братство, който идва тук, в университета, със своето слово – и писано, и устно? От една страна той е възпитаник на този университет, завършил е с отличие магистратура по богословие. В своя дом е. От друга страна той отдавна е избрал за свой истински дом друго място, далеко от суетата на деня – манастира. Йеромонах Висарион е духовно чедо на игумена на манастира Зограф, схиархимандрит Амвросий. От нас го отдалечава не само календарното светогорско време, но и смисълът, който изпълва неговото и нашето ежедневие. Неговото слово е школувано тук, но духовната му сила идва отвън, от светогорския начин на живот и мислене. Силата на писаното му слово идва от Света Гора – Атон. Дали устното му слово днес ще събуди спомени за академично общуване е въпрос, който буди любопитство у някои от нас; него със сигурност го вълнува друго – дали устното му слово ще събуди желание за духовно общение, за търсене на истини, за пътища към вярата. Когато това слово изобличава, то има пред себе си други корективи, когато възхвалява или поучава – също. И колкото и някои от нас да познават тези корективи, ние не водим живота, който поражда патоса на това слово. То пък е изоставило съзнателно нашия свят на ценности (и корективи). Срещата, както се казва, има един херменевтичен контекст, с който трябва взаимно да се съобразяваме и се надявам да го направим. В името на общото, което ни свързва – вярата. И в името на ценностите на православието.

Днес несъмнено ще чуем едно различно слово и трябва да пригодим сетивата си за него. То ще прозвучи в най-представителното за един университет място, в аулата – знак сам по себе си значим, а при нас удвоен и от историческата значимост на Зограф в българската история. Но аула не означава само тържествено пространство в университет, в древността – сред многото значения – е било и предверие на храм; думата пази много спомени – властови, церемониални, публични, сакрални... Всяко слово, следователно, наситено със смисъл и носещо ценно послание, е добре дошло в това пространство, очаква да бъде чуто и споделено. А йеромонах Висарион отправя през годините едно ясно послание: наистина има святост, тя е жива и днес, опитвам се да ви я покажа, показвам ви и нейните подмени през годините, но всеки сам трябва да направи своя избор; тук съм, за да говорим за избора и за трудностите, защото няма лесен път към истината, към смисъла на живота, към вярата, към Бога.

Но няма лесен път и към душата човешка. Податлива е тя навън, всеки и всичко се опитва да я спечели. Всеки следващ век изкушенията на цивилизацията стават все по-примамливи, неустоими. Днес медиите им пришиват блясък, интернет ги дарява с немислима допреди години скорост и обхват. Съвременното общество сякаш наистина живее – в консуматорския си устрем – последните дни. Залят от терабайти информация за материалния свят, облечен в страха на потенциалните кризи и социални заплахи, човек все повече се нуждае от спирка, за да отдъхне от бясната надпревара на века; от усамотение, дори от бягство – но не от света, а от бягство към себе си. Съвременният свят моделира, унифицира, да бъдеш себе си става все по-трудно. А трябва да се бяга навътре – там, където е истинската борба. Там тя трябва да бъде спечелена, битките с външния свят често са трудни, предречени, невъзможни. Вътре има едно мощно оръжие, спасително за всеки: вярата. Защо все по-рядко говорим за вярата?

Всъщност говорим ли? Да, ex officio. Когато настъпят значими Господски и Богородични празници, когато името на светец съвпада с висока фреквентност на български лични имена, те пък на свой ред с някой актуален политически лидер... Отделям настрана онова говорене, в частност богословско, или дори само интелектуално, което винаги е проявявало изявен интерес към тези теми. Отделям и изследователските усилия, специализираните рубрики и списания. Те винаги стоят встрани от медийния интерес, от политическия дневен ред, от тях се интересуват – за съжаление – малцина. Отделям и недарените с публично слово, но които носят убедено тази вяра вътре в себе си. Тези последни гласове, носители на истински ценности, биват заглушавани от първите – почти по същия начин, по който коледната еуфория подменя смисъла на Рождеството. Това е само фрагмент от глобалния устрем на съвременния свят и допълнително провокира интереса към темата за светостта в съвременното общество.

Съдбата на подобно говорене споделя и манастирът Зограф – за него, за съжаление, се сещаме най-вече покрай двата празника през май и ноември (по-често първия), покрай събитие от ранга на История славянобългарска (когато има юбилей или пикантна история около нея), покрай дейността на ефория Зограф, или покрай разкрития на архивите (това най-вече през последните няколко години). И отново изключвам една малка общност, която живо се интересува от съдбините на манастира, следи изданията му и словата на братята, посещава манастирското братство, помага според възможностите си на тази многовековна българска светиня. А бяха години, когато тръпнехме дали ще остане названието „славянобългарски”, дали манастирът няма да мине в чужди ръце, сякаш нещо изключително важно от нашата история и културноисторическо наследство си отиваше безвъзвратно... И беше така.

Преди 250 години един монах провъзгласява, че словото от Света Гора може да бъде спасително не само чрез молитвата, която там ежедневно се чува за целия православен свят. С името му често свързваме зората на нашето Възраждане, защото за първи път в това слово прозираме своята идентичност – като род, като език, като минало. Осъзнал, че писаното слово е недостатъчно, Паисий сам тръгва да го разпространява из изгубилото както своята свобода, така и своята памет отечество. Устното слово събужда и убеждава, то крие друга сила, дарява с благодатта на вярата, че българското може и трябва да съществува. Това е един от важните уроци на православието, което редом с борбите за независима църква, се бори и за образованост и култура.

Дълги години това слово липсваше. Държавата го бе лишила от смисъл. От една страна самата църква бе маргинализирана, на мода бе атеизмът. Царският ред икони бе сменен от портрети. Пак с бради, както пишеше навремето Васил Попов, но други, смело гледащи в бъдещето, в бъдеще без вяра в Бога. Ясна и разбираема субституция. С ясни и разбираеми последствия. Държавата повлече след себе си и образованието. И ето ни днес: уж вече с нова държавност, уж с ясна роля на църковната институция, уж с европейски образователни тенденции, сиреч променени – ние знаем все по-малко за християнството, за неговите ценности, за неговата история и за неговата роля. Но защо говорим за държавата? Защото от притчата с кесаревия динарий знаем за разделението, защото небесното и земното царство векове наред са били обвързани така, че владетелят никога да не забравя торбичката с пръст – нито когато се изографисва църква, нито когато се секат монети. Средновековието е пример и за друго – тогава, когато владетелят се оттегля от трона, за да приеме монашеския живот; тогава, когато за него е чест да бъде ктитор на манастир. Субординацията между двете царства се спазва – най-малкото ритуално и символно. Помним знаменателното събитие с небесния покровител на българския народ – св. Йоан Рилски и цар Петър: светецът отказва и срещата, и даровете (златото) на царя и остава отдаден на своя дълг и пост. Именно това го издига в очите както на самия владетел, така и на поколения българи след това, които в подвига и обителта на св. Иван Рилски намират сили и утеха за своите дела. А на царя показва, че всяка земна власт е временна и преходна и че единственото, което си струва да бъде цел в човешкия живот, са непреходните стойности – те обединяват и усилват народа и запазват българската идентичност. Имаме нужда от подобни послания днес – в дни, когато думи като олигархия, корупция, власт стават неизменна част от нашия речник и начин на живот, думи като вяра, духовност, достойнство и подвиг са повече от необходим коректив. Днес земното царство е забравило уроците на миналото. Дори символната субординация с небесното царство е нарушена, а често и неразбирана. Дошло е време, в което църквата, държавата и университетът трябва да могат отново да работят заедно за една обща кауза: просперитетът на българския народ, благоденствието и спасението на всеки отделен човек, духовната пробуда, нравствената извисеност, любов и уважение към другите. Затова е нужно спасително слово – носим го в душите си, трябва само да го отключим и последваме.

Без каквито и да било сравнения с епохи и личности, днес просто е един от тези дни, една от тези възможности за диалог, когато духовността може да бъде чута. Светогорското слово и университетското пространство се срещат отново. Светогорското слово и дух са тук, за да ни докоснат и направят по-добри; да извървим заедно част от пътя към вярата. Благодарение на благословията на Зографското братство и на Българската православна църква, на добрата воля и присъствието на игумена на манастира „Св. Вмчк Георги Зограф” схиархимандрит Амвросий,  благодарение на съпричастността на СУ „Св. Климен Охридски” към тази кауза, скромните усилия на Центъра за семиотични и културни изследвания – Светогорският дух да бъде близо до съвременния българин, да бъде чут и усетен – са отново възможни. И не на последно място – благодарение на съгласието на първия епитроп на манастира йеромонах Висарион да сподели с университетската общност своите размисли за светостта и съвременното общество. Нека ги чуем и споделим.

Благодарност на всички за усилията и отделеното време! Убеден съм, че словото на йеромонах Висарион няма да ни остави безмълвни и че ние ще станем съпричастни към тази духовна беседа. Вярвам, че в нас ще останат и незададени въпроси, които ще ни помогнат да открием нови пътища към себе си. Вярвам, че напускайки това университетско пространство неговата тържественост ще се трансформира в тържественост на духа: ще бъдем по-силни, по-смирени и по-добри. 

*

3 октомври/20 септември 2013, ден на св. свщмчк Дионисий Ареопагит, автор на „За небесната йерархия”, един от малкото (според Деяния на светите апостоли, 17:15), които чули словото на ап. Павел пред събранието на най-знатните и учените атиняни и повярвали в него.

проф. Мирослав Дачев,

Център за семиотични и културни изследвания

*

още по темата

галерия