Вода на Андрей Янев

Вода

Не очаквайте вода, не бъдете наивни. Това са картини за световете, които водата носи в себе си, към които би ви повела, ако носите тайната й в себе си.

Памет за пътека и пристан, памет за спряло и протичащо време, памет за нас – нашите копнежи, болки, въпроси. Ние сме вода, създадени и проникнати от нейната метафора, огледало, чийто живак упорито се бори с времето. Ние сме онази бяла линия, която отделя водата от хоризонта, всъщност не отделя, а слива, това прави брега едновременно близък, постижим, а простора – безкраен, като мечтание.

Дали Андрей Янев познава водата добре – не зная, дори не зная какво точно се крие зад подобен въпрос, макар реторически да го задаваме често. Но тя го е допуснала до себе си, разположила се е в платната му, доверила му се е. Все повече мисля, че това, което правим, трябва да ни се довери, да ни пропусне в своя свят, иначе обикаляме в предверията му и го представяме отвън. Не сме посветени.

Водата в картините на Андрей Янев е видяна отвътре. Тя е памет. Тя поражда въпросите. Тя учи да задаваме въпроси. Тя изучава езика отвътре. Прави лагуна и безкрай неочаквано близки, а рибарското село поставя в два неочаквано различни свята – на затворената близост и на безкрая. Андрей рисува сякаш едно откровение за водата, което – за да не избяга – запаметява с различни названия (като език) и различни техники (като образ); добавя и отнема иманентни същности (лодки, къщи, бряг), играе с цвета, но запазва тайната. Водата е магия, мистичното докосване до нея, допускането, има цена. Можеш да я съзерцаваш, да се любуваш, и да не разбереш какво те задържа там. Същото е и с картините в тази изложба, която помни тайните на водата от предходната. И когато откриеш, че и други елементи присъстват невидимо, когато пръстите, докоснали водата, усетят въздуха, земята, започва истинският разказ.

В този разказ има преливане и проникване на визуални и словесни метафори, някои от които пределно видими – тук е утрото на Битие, тук е и безкраят на Битие. Други изискват въображение, за да подскажат, че хоризонтът никога не си отива, а е магичното бяло сливане вътре в нас, между нашето вътрешно зрениее и света… Иначе Ноевият ковчег не би се родил и не би се понесъл като символен модус сред картините от изложбата. А какво е водата без ковчег, чиято тайна трябва да съхрани и предаде и на времето, и нас, хората? Само тогава водата в нас се успокоява, става чувствено тиха. И в този ден на върховно пречистване протяга ръка към Създателя. Да, има такъв ден…

проф. Мирослав Дачев

2010