Център за семиотични и културни изследвания
БЪЛГАРСКИ МОДЕРНИЗЪМ
Мозайки от българската цивилизация. Култура, образи, памет
Мирослав Дачев (2010)
Тук е представен авторски текст за раздела "Литература" от учебното помагало за чуждестранни студенти, изучаващи български език в СУ "Св. Климент Охридски". Помагалото въвежда в основни проблеми на българската култура от 7 до 21 век.
За срещата на модерния поет и модерния художник: Теодор Траянов и Сирак Скитник в "Български балади" - 1
Мирослав Дачев (2003)
Текст за "разговора" между Теодор Траянов и Сирак Скитник в полето на стихосбирката "Български балади". Чрез рисунките в първото издание на Баладите и чрез техните следи във второто издание в стихосбирката присъства нещо повече от знаци на изобразителното изкуство. То, от своя страна – присъствайки, при това много активно в първото издание, и отсъствайки – също толкова активно във второто издание – постига нещо повече от “успоредяване” на поетичното послание.
За срещата на модерния поет и модерния художник: Теодор Траянов и Сирак Скитник в "Български балади" - 2
Мирослав Дачев (2003)
Четенето, освен следите на метаезика, разпознава в рисунките и “външни”, утвърдени в културата, кодове, към които рисунките изразяват някакво отношение. Мълчаливите диалози твърде често се откриват именно при разпознаването на това отношение. Така то може да отведе към знакови системи, недопускащи конотативни значения (кръстът, конят и птицата в хералдиката), но и към системи, допускащи такива значения (кръстът, конят и птицата, но вече в митологията и езотериката); към архетипи (майката, кръста, смъртта), към които Сирак Скитник добавя, отнема, оспорва, артикулира по особен начин. Рисунките му допускат това двойно четене – и като икона, и като слово, като име – ако бъдат мислени и разглеждани самостоятелно, отвъд стиховете. Стиховете са тези, които оказват съпротива, детерминират, контекстуализират “съдбата” на рисунките.
За срещата на модерния поет и модерния художник: Теодор Траянов и Сирак Скитник в "Български балади" - 3
Мирослав Дачев (2003)
Скритата семиотика е израз, който настоява върху невидимото живеене на многопосочните диалози. Няма семиозис, който да не предлага такова живеене, да не трансформира диалога в полилог. Полилогичното разбиране е крачка отвъд зададената първоначално рамка на разговор между художника и поета в конкретен текст (първото издание на Баладите) и по този начин обезсмисля илюстративното в рисунките на художника като водещо начало, като машина за произвеждане на значения. Семиотичното четене завършва винаги като полилог.
Поетически езици и поетики на езика
Мирослав Дачев (2001)
Воден от идеята за езика, превърнала се в скрито Аз на подобен тип лекции, ми се иска да говорим именно за езика: за начините, по които в продължение на няколко десетилетия от началото на века е мислено състоянието на поетическия език. Ще построя граматиката на разказа си върху българския поетичен език по начин, който намирам за възможно най-достъпен – чрез проследяването на сюжети, всеки от които е свързан с останалите, и то така, че в крайна сметка всички пишат един общ сюжет, чиято фабула всички ние познаваме.
Владимир Василев: интуиции за символизма
Мирослав Дачев (2004)
Тук ще се опитам да надникна към света на Владимир Василев през врата, която намирам полуоткрехната: догадки, размисли (често пъти предизвикани) и бележки за символизма, изразени по различни начини – в конкретни статии за модерни български поети, в обзорни статии за българската литература, в полемики. Надникването нарекох, може би не съвсем прецизно и малко прибързано: Владимир Василев - интуиции за символизма.
Гео Милев и модерната поезия
Мирослав Дачев (2004)
Гео Милев извършва нещо много смело и много полезно за нашата култура – едновременно с отварянето на очите за модерността, показва и усилията за нейното надмогване тогава, когато трябва да бъде надмогвана, тогава, когато реалността трябва да бъде видяна. Фигуративно казано – да знаеш кога да свалиш очилата и да погледнеш, защото светът понякога трябва да бъде гледан. Светът не винаги е видение, светът понякога е много болезнена гледка.
Яворов, Теменуги: B-Sides Themselves
Мирослав Дачев (2000)
Разказът, който предлагам тук, е роден колкото от начините, по които са четени Яворовите “Теменуги” и техните разнородни контексти, толкова и от убедеността, че има какво още да се каже за Яворов, теменугите, още повече за разнородието на контекстите им. Не крия, че намирам за особено привлекателен в случая опитът да се семиотизират пропуснати контекстуални пресичания.
Христо Ясенов: опит върху поетиката на "Рицарски замък"
Мирослав Дачев (1997)
Ясенов не познава толкова болезнено Дебеляновата Грижа, в игровостта на дискурса му лирическият герой не усеща непрекъснато нейния дъх при всеки полет и падение. Онова, което непрекъснато наднича като усещане в тази поезия, е неудържимото влечение към светлината на слънцето. Да бъдеш като слънцето, означава да бъдеш по-силният. В поле на болнавост и нездравост, в контексти на бледна обреченост, да бъдеш слънцесилен не е безобидна метафора
Дебелянов: опит върху поетиката на антиномичното
Мирослав Дачев (1997)
Положена в толкова много мрак, Дебеляновата душа се родее с жестокия без изход пръстен на Гео Милев и с ледената стена на Яворов. Мракът е най-силният предписващ знак за нейната безпомощност: мрачният позор се превръща в нейна емблематичност, в черни облаци помръкват звездите-надежди.
Диалогът като създаване
Мирослав Дачев (2001)
Ненаписаните творби оказват не по-малко въздействие върху литературните процеси от написаните – те често узаконяват формули, подсказват решения, изясняват ситуации. Те живеят и създават първоначално един друг диалог – на спомена, архива, писмото, дневника – който в последствие става част от другия, истинския диалог, който движи създаването и разбирането на литературата. Нашата задача е все по-трудна, защото е все по-ясна и немодерна: да четем. Единственото модерно в това усилие е да следваме линковете към ненаписаните текстове.
Лилиев: опит върху поетиката на замлъкването
Мирослав Дачев (1997)
Лилиевите поетични светове не познават Яворовия драматизъм. А всъщност истината е може би по-скоро тази, че Лилиевият лирически глас приглушава, стаява всички негови опити да излезе на повърхността. Тези опити съвсем не са толкова малко, нито пък толкова незабележими: драматичното в неговата поезия е в усилието-което-приглушава, в усилието-което-не-допуска интенционалните изблици на разочарованието, болката и невярата да зазвучат силно и властно.
Анаграмата в поезията на Емануил Попдимитров
Мирослав Дачев (2005)
Идеята за анаграмите в поезията на Емануил Попдимитров споделих за първи път в Босилеград, окуражен от тайнствената сила, която родното място винаги придава на словото. Преди около две години, по покана на лингвистичния семинар, развих тази идея по-подробно в Софийския университет. Имах не само търпелива аудитория, но и достатъчно дълго време, за да мога да обхвана всички женски портрети – както от известния едноименен цикъл в стихосбирката “Песни”, така и в други стихосбирки на Попдимитров. Днес избрах да споделя усещането си за една-единствена творба на Попдимитров, в която до много от стаените смисли достигаме чрез анаграмата. Тя е “Мария Магдалина” и е от четвъртата стихосбирка на поета “Плачущи върби” (1914).
Далчев и химическата метафора
Мирослав Дачев (2004)
Много изречени от Далчев слова – както в поезията, така и във фрагментите – открояват метафори, които биха могли да бъдат колкото очарователни, толкова и трафаретни. Те не съдържат нито загадъчни субекти, нито изненадващи предикати. Напротив, сведени са до болезнено конкретно, толкова конкретно нещо, че дълги години, взирайки се в него, избираме неизменно да говорим за предметите в Далчевия свят – прозореца, вратата, огледалото, балкона – като подреждането им често е въпрос не само на значимост, но и на лични предпочитания. Те имат свои собствени гласове като образи, но истинското им звучене е в преплитането и наслагването.
